Преди няколко дни, докато продавах на сергия на пазара мина една възрастна жена, погледна черешите на моята маса, извади едно престаро и протрито кожено портмонце, и започна да брои стотинки. Броя, броя и накрая си тръгна. След малко се върна, извади пак същото портмонце, изсипа каквото имаше в него, подаде ми съдържанието му и каза  " 1лв и 47ст , сложи ми за толкова." Сложих й, дадох й ги, а тя ме погледна притеснена и ме попита дали парите са в мен, защото не ги вижда. Жената си замина, а на мен ми заседна една буца на гърлото.  И тази буца е още тук, след няколко дни. Не знам защо и не знам как, но видът на тази слаба, усмихната, жена, ровеща в опърпаното си портмонце, ме кара да се замисля, натъжи ме. Не знам дали това са били последните й пари, не знам какъв е бил и е животът й, най-вероттно никога не ще узнам, но тази картина, тази ситуация винаги ще остане запечатана в съзнанието ми и винаги ще предизвиква сълзи в  очите ми. Няма да забравя тъжната усмивка, раздърпаното портмоне, жълтите стотинки, сбръчканото лице, които почти ме накараха да се разридая като малко дете. Искаше ми се да й дам много повече, искаше ми се да я изпратя с пълни сакове череши. 
     Така че, пазете си жълтите стотинки, пазете ги и не ги пускайте, защото някой ден, някога много далеч може би, една жълта стотинка ще означава една черешка повече и помнете и вие като мен всяко протрито портмоне и всяка тъжна усмивка!